www.radartutorial.eu www.radartutorial.eu Основи на радиолокацията

Измерване на разстоянието до спътници

Фигура 1: Voyager

Измерване на разстоянието до спътници

Определянето на положението или разстоянието до спътник може да се извърши единствено чрез някой от различните радиолокационни методи. При много големи разстояния, например до Voyager 1 и Voyager 2, използването на първичен радар вече не е възможно поради огромното разстояние (2·1010 km). Съгласно основното радиолокационно уравнение биха били необходими нереално големи антени и мощности на предавателя. Поради това при толкова големи разстояния може да се използва само методът на вторичната радиолокация.[1][2]

За тази цел сондата Voyager е оборудвана със специален транспондер. Наземната станция излъчва сигнал за запитване („Uplink“) в S-обхвата на честота 2,11 GHz. Мощността на предавателя е около 20 kW (приблизително десет пъти повече от използваната в управлението на въздушното движение).

Мрежа за навигация в дълбокия Космос (Deep Space Navigation Network)

За да бъде проследен дори само един космически апарат, на Земята е необходима цяла система от антени, наречена Deep Space (Navigation) Network (DSN). Антените са разположени така, че винаги поне една от тях да може да бъде насочена точно в посоката, от която се очаква отговорът на транспондера. Тъй като времето на разпространение на сигналите е много голямо (понастоящем около 1,5 денонощия), при използването само на една голяма антена вероятността би била твърде голяма, поради въртенето на Земята, при пристигането на отговора тя да се намира от страната на Земята, обърната в противоположна посока спрямо космическия апарат.

Когато се използват няколко станции за запитване или няколко транспондера, целият хардуер трябва да бъде стандартизиран. Антените на системите за запитване са с диаметър 70 m и се намират в Голдстоун (Калифорния), в Мадрид (Испания) и в Канбера (Австралия). Самите транспондери също са стандартизирани и се наричат например Small Deep Space Transponder (SDST) или просто Deep Space Transponder (DST). Разбира се, тези транспондери могат да се използват универсално. Те работят не само като част от система за вторична радиолокация, но се използват и за комуникация с космическия апарат. Именно тази функция на ретранслатор прави транспондера подходящ и за измерване на времето на разпространение на сигнала.

Като носеща честота се избира много висок честотен обхват (X-обхват до Ka-обхват), така че антената да има възможно най-голяма насоченост дори при сравнително малки геометрични размери. По-старите транспондери, както и тези, използвани в близкото околоземно пространство, работят и в S-обхвата, тъй като при тези честоти затихването в земната атмосфера е по-малко (около 1 dB).

На страницата на NASA Deep Space Network now са показани текущите дейности на отделните наземни станции. Там например е посочено, че приетата мощност на сигналите от сондите Voyager е от порядъка на −160 dBm.

Източници:

  1. Udo Renner; Nikolaos Balteas; Joachim Nauck, ’’Satellitentechnik: Eine Einführung’’ Springer, Berlin, Heidelberg, 1988., ISBN 978-3-642-83149-2, S. 77 (online preview)
  2. A. Winton, J.-L. Gerner, P. Michel, & R. Morgan-Owen: ’’The Transponder - A Key Element in ESA Spacecraft TTC Systems’’ ESA Bulletin Nr. 86. Published May 1996. (online)
  3. Timothy P. Krisher, John D. Anderson, Anthony H. Taylor, ”Voyager 2 Test of the Radar Time-delay Effect,“ Astrophysical Journal, Part 1 (ISSN 0004-637X), vol. 373, June 1, 1991, p. 665-670. (online preview)
  4. ”Where are the Voyagers?” see: NASA-Project